събота, 3 ноември 2007 г.

Как Държавата ще се справи с учителските протести или налагането на "тоталитарна автономия" и в средното образование

След като схемата за даване на неограничена власт на ректори и академични съвети, за пречупване на активната обществена позиция на преподаватели и студенти бе изпитана и явно добре работеща, МОН реши да приложи тази схема и в средното образование. Всъщност след 1997 година студентите и университетските преподаватели са оставени в позиция да протестират мълчаливо само срещу локалното си, академично ръководство, в атмосфера на непрозрачност, страх и липса на държавна протекция за защита даже на гражданските им права. Те нямат повод да протестират срещу държавата, освен за прекомерната и демократичност и ненамеса във вътрешните беззакония, архаичност и тоталитаризъм. Но кой ли смята това наистина за серизен повод за протест срещу държавната власт, след като е с ситуация, в която даже не може да реши проблемите на уж "собствения си двор". Държавата е толкова "миловодна и благосклонна" към висшето образование, че му позволява да прави каквото си иска, да пилее пари както пожелае, да тълкува законите по свое усмотрение и даже да генерира свои правила и норми, без да се съобразява с международни, европейски или обществени директиви и изисквания за развитие - как да протестира човек срещу такава "демократичност"?
Държавата, ръководена от бивши възпитаници на тайните служби, реши, че си е свършила работата по елиминиране на гражданското общество в лицето на най-будната му част – университетите, чрез своите борбени някога, а и все още потенциално "опасни" студенти и обществено зрели учени и преподаватели.


Да, но бе допуснато едно много сериозно недоглеждане, а може би и подценяване. Освен във висшето образование, интелигентни и обществено отговорни хора има и в средното образование. Учителските протести, стачки и аргументирано гражданско неподчинение – поставиха неявния държавен тоталитаризъм пред поредното предизвикателство на истинската демокрация.
Липсата на въображение и похвати от близкото миналото доведоха до единственото решение за управниците ни – средните училища да започнат да функционират и да се управляват като висшите. Университетския тоталитаризъм и мълчаливо държавно одобрение на недемократичните форми на управление да бъдат приложени и в средните училища. Тоест – делегирани, неконтролируеми бюджети, автономия, в крайна сметка – беззаконие, страх и държавно удовлетворение, че под явния предлог за демократичност всъщност се допуска неявен, но действащ тоталитаризъм.
МОН започна да търси нови директори на училищата, като модела за управление явно ще бъде заимстван от "университетските диктатори" – ректорите. Задачата на тези директори ще е една – потискане на всяко независимо мнение и проява на гражданска позиция от учители до ученици. Наградата ще е една – достъп до "делегиран", неконтролируем от никого бюджет. Бюджет, който ще бъде контролиран само, ако директора не може да елиминира активната гражданска позиция на “поданиците” на малката “училищна автономия”.
Доказателство за стартирането на този процес е:
МОН ОБЯВЯВА КОНКУРСИ ЗА ЗАЕМАНЕ НА ДЛЪЖНОСТТА „ДИРЕКТОР” НА ДЪРЖАВНИ УЧИЛИЩА
Обявата за конкурсите е публикувана в сайта на Министерството.

петък, 2 ноември 2007 г.

"Демократичните" избори в рамките на университетската автономия - произвол и нарушени права в ТУ-София

На 25.10.2007 г. беше свикано общо отчетно-изборно събрание на Техническия университет - София (ТУ-София), където ръководството представи своя отчет и се проведоха избори за ново ръководство. Кандидатите за ректор бяха само двама, досегашния и преизбран впоследствие, проф. д-р Камен Веселинов и втория кандидат, проф. д.т.н. Емил Николов. От борбата за ректорско място изненадващо се отказа сочения от мнозина за фаворит и харесван от студентите проф. д-р Марин Христов, получил малко преди изборите голям проект за изпълнение. Според мнения на мнозина, вторият кандидат е бил фиктивен и “предпочетен” поради своята “неизбираемост”.
Два дни преди самите избори, Студентския съвет покани на свое събрание двамата кандидат-ректори като им зададе доста актуални и неудобни въпроси. Действащия ректор според мненията на мнозина не се представи добре, като демонстрира явно непознаване на проблемите на студентите и липса на стратегия за решаването им. Това до голяма степен определи позицията на студентите.
Отчетът и изборите минаха бързо и гладко, коментари и забележки почти липсваха. И всичко това, на фона на крайно наболелите проблеми със застаряващия преподавателски състав, лошите финансови резултати на много от звената към университета, ниското заплащане на преподавателския труд, слабата успеваемост и реализация на студентите и докторантите, неосигуреността с общежития.
Студентите чрез своите представители от Студентския съвет също участваха в Общото събрание с право на глас. В техните среди обаче настроението бе мрачно и подтиснато. Срещу тях в явна и неявна форма бяха отправени заплахи, а не както при предишни избори само "щедри обещания". Като неизпълнено обещание може да се даде примера със студентския стол в двора на университета, който е даден за частно ползване на член на Академичния съвет и не се ползва по предназначение. Друго неизпълнено обещание е подобряването на условията в общежитията, спортния център, осигуреността с нова техника и лаборатории. Мнението на студентите за необходимостта от стол и за състоянието на общежитията може да видите в представителната анкета.
По време на изборите временно от състава на общото събрание бяха изкарани редовни студентски и докторантски представители, с което се наруши закона за висшето образование за 15% минимум на студентското представителство в събранието (чл. 27, ал. 2 от ЗВО). И съответно 15% - студенти, 1% - докторанти, според вътрешните наредби на ТУ-София (чл. 9, ал. 3). Докторантите не само бяха редуцирани под 1% от състава на изборното събрание, но изненадващо двама от тях бяха изключени от обявения преди това списък на кандидати за Академичен съвет.
Според доклада на изборната комисия, редуцирания състав на общото събрание е 605. Представителите на учащите с право на глас след “неясното редуциране” бяха намалени от 102 на около 90, което прави 14.88% от състава, при законов минимум – 15% и вътрешно-нормативен от 16% (15% студенти и 1% докторанти). Докторантите с право на глас бяха само 5 (0.83%). Странно “редуцирани” бяха и докторантските кандидатури за Академичен съвет – само ден по-рано в списъка на сайта на ТУ-София бяха обявени 4 кандидатури на докторанти, докато в изборните бланки докторантите бяха само двама.
Както и на предишни избори, бивши студентски лидери, сближили се с ръководството на университета се опитаха да прокарат политиката на ръководството и да му осигурят студентската подкрепа. За разлика от преди, сега студентите решиха да гласуват по съвест, което ги постави в ситуация да се страхуват за студентското си положение в ТУ-София. Интересен е фактът, че преизбрания сега ректор, на предишните избори през 2005-та година спечели с пълната подкрепа на Студентския съвет, гласувайки “под строй “ по препоръка на студентските лидери. Тогава ректорът спечели с минимална преднина пред проф. д-р Марин Христов, който сега се изненадващо се отказа от борба за ректорско място. С това държавния университет показа, че не е демократична организация на мнозинството и на техните интереси, а тоталитарна структура със свои правила и нерегламентирани норми. За предизборната кампания на действащия и в последствие преизбран ректор, проф. д-р Камен Веселинов бяха мобилизирани всички звена на университета, включително и такива, които не би трябвало да се занимават с подобна дейност. Това е повод за размисъл дали академичната автономия не противоречи на демократичните принципи чрез своето изцяло вътрешно оценяване, вътрешен контрол, провеждане на избори и проверки за законосъобразност, пак вътрешни. Примера с ТУ-София е показателен за висшето образование в България, както и за формирането на основните демократични стълбове на гражданското общество, сред които са студентите и университетските преподаватели. Дори и представителите на средното образование показват по-отговорна гражданска позиция в сравнение със студентите и университетските преподаватели. "Държавата в държавата", под названието академична автономия не е способна да създаде условия за формиране на гражданска позиция, поради своята архаичност, липса на реформи, недостъпност на млади хора до системата за управление, отсъствие на актуален и независим външен и вътрешен контрол и оценяване.

неделя, 28 октомври 2007 г.

Академичната автономия - демокрация или тоталитаризъм

Университетите – стълб на гражданското общество и обществения контрол

Демократичните принципи за развитие на едно свободно общество предполагат наличие на заинтересовани и взаимно-допълващи и контролиращи се страни.
“Демокрацията” в България, а и въобще в страните, в които има преход от една идеологична система към друга, е параван за политическа некомпетентност, слаб морал, политическо влияние на групировки, прояви на корупция, които потъпкват гражданските права на мнозинството граждани.
Каква обаче е разликата между нашето “демократично” общество и това без кавичките – в Западна Европа и САЩ например? Разликата е в наличието на гражданско общество, което допълва и контролира официалните органи и институции за управление след избирането им. Съвременния демократичен свят също е някога е преживял нашите преходно-демократични процеси и достатъчно е изстрадал необходимостта от възпитаване на едно отговорно гражданско мислене и политическа култура.
Умишлено или не – западния свят не ни предупреди, а никой, като че ли не подозираше при прехода след 1989г., че за да има истинска демокрация са необходими години за изграждане на основния стълб на демокрацията – гражданското общество. Без гражданско общество, което да контролира псевдо-демократичните процеси и произвол на малцинството на върха на властта, демократичните принципи, налагани от развитите общества, включително и Европейския съюз са обречени на провал. Вероятно е необходимо външно стимулиране и финансиране на новите граждански общества, за да могат европейските демократични принципи и ценности да бъдат действително приложени в новите страни-членки на ЕС.

Десетилетия са били необходими на западното общество да осъзнае острата необходимост от възпитание на отговорна гражданска позиция още от средното училище, развивайки и затвърждавайки го най-вече в университетите и академиите. От там тръгва и принципа за академичната автономия, за да може университета трезво да защитава и контролира демократичните принципи, без репресивна намеса на държавата, ако случайно на власт застанат неподходящи хора.
В нашата малка балканска страна като, че ли умишлено не се преподава, не се възпитават младите, че демокрацията е не само право на избори за “народни представители”, кметове и др., а непрекъснат процес на обществен диалог и контрол на тези демократично избрани органи и представители. Гражданите имат право на избор, но също така имат право и на отчетност и контрол над своите избраници, както и по всяко време да променят избора си, при неадекватни действия от тяхна страна, включително и чрез протестни и стачни действия.
В съвременните общества усилено се стимулира развитието на граждански контрол, финансират се неправителствени организации в обществена полза, синдикати, сдружения и движения. За разлика от българските политици, които може би си въобразяват, че са “вечни” и никой няма да им потърси сметка за безгрижността, некомпетентността и престъпленията, държавниците от развитите общества знаят, че основната им закрила някой ден като граждани (когато няма да бъдат на власт), защита на правата на семействата, децата, приятелите и бъдещите им поколения е едно силно гражданско общество, което може да контролира всяка случайно избрана или самозабравила се държавна върхушка. И това гражданско общество, изградено изцяло на демократични принципи в много по-голяма степен е способно да защитава правата и морала на обществото от сменяемите периодично партии и политически лидери.
Винаги съществува опасност от налагане на частни интереси над обществените, на “болни” политически амбиции, които да доведат държавата до упадък и погазване правата на мнозинството, на социална и икономическа несправедливост – тогава именно се задействат механизмите на гражданския контрол. Разбира се съществуват и спонтанни, даже революционни протести и преврати, но те са следствие именно от недобре развито гражданско общество и контрол, които много рядко водят до приемлив резултат за обществото. Примери за това са комунистическите преврати в уж демократични държави. По-съвременни примери са преходите от псевдо-демокрация към религиозен фундаметализъм.
Много по-удачни са примерите за обществения контрол в съвременните граждански общества. Гражданските протести сложиха край на една военна авантюра на прекалено амбициозни държавни лидери във Виетнам, като показаха че обществените интереси са над гордостта на военни стратези и политици. Подобни граждански процеси протичат и по отношение на войната в Ирак, не само сред американските, но и сред западно-европейските страни-участници в конфликта. Не малко са примерите и за контрол над прекомерно завишени или несправедлив данъци, липса на актуализация на заплати, неадекватни мерки срещу безработица, явни прояви на корупция и политическа некомпетентност.
Основен двигател на гражданските протести и съответно гражданския контрол са младите и будни умове на студентите, които придобиват отговорна гражданска позиция и зряло политическо мислене в рамките на академичната автономия на университети и академии. Висшето образование е генератор на демокрация и основна сила за запазване на демократичните принципи на обществото.
В България също има добри примери за гражданска позиция на студенти и академичните среди – преходът към демократично развитие започна именно след студентски протести, политическата безотговорност през 1997 година също бе наказана със студентски протести.
След тези зрели прояви на гражданска позиция, българската държава в лицето на сраснали се в едно политически партии, синдикати, а по-късно медии, реши да сложи ръка и върху академичната автономия, върху будната съвест на студентското съсловие.

Академичния тоталитаризъм - предпоставки и следствия

· Държавата умишлено абдикира от управлението и контрола на висшите училища, а БАН бе оставен на доизживяване, поради липса на млади учени;
· Постоянната след прехода политическа върхушка постигна своята цел в университетите, които вече са средище на корупционни практики, ниско качество на обучение, липса на политическа и обществена култура сред младите, методично нарушаване и погазване на гражданските права на студенти и преподаватели. Студентите и младите учени вече не носят опасност за граждански контрол и протестни действия, при каквито и да било политически, икономически или социални сътресения. Свикнали да понасят ударите на университетското беззаконие, корупция и безотговорно управление, българския студент и млад учен е един "послушен гражданин" на най-бедната и корумпирана "бяла" държава;
· Университетите понастоящем са едни тоталитарни структури със свои норми и правила, често в ущърб на студенти и преподаватели. Висшите училища функционират в среда на страх от уволнение, изключване, изнудване, изгонване от общежитие. Държавните органи стоят настрани от явните нарушения на правата на граждани и очевидните прояви на корупция под предлога за ненамеса в “академичната автономия”. Целта е една – геноцид още в зародиш на каквато и да е възможност за обществено мислене и прояви на граждански контрол;
· Ръководните органи в университетите са оставени в ситуация да се самоизбират и самоконтролират, което обуславя множество нарушения в изборните процедури;
· Държавата даде власт на ректорите да се саморазправят с всяко независимо и свободно мнение, в замяна на свобода за финансови злоупотреби и облагодетелстване на определена академична и често политически обвързана върхушка. Доброто справяне с репресиите над студентското мнение и подтискане на гражданското общество често се награждават с министерски пост за по-изявените ректори;
· Най-послушните университети се награждават и с липса на финансови и административни проверки. Съответно обратното важи за проявите на независимост от страна на който и да било университет. Съществува опасност и от ниска акредационна оценка, намаляване на бюджетния трансфер за непокорните висши училища;
· Постепенно университетите се превърнаха от научни и учебни центрове в основно административни структури с непрозрачни механизми за отчетност и назначаване на персонал;
· Държавното образование методично се разграбва и приватизира, често с участието на вътрешното ръководство и “студентските лидери”, опровергавайки наглите твърдения за приоритет на образованието, декларирано от всички политически сили;
· В държавните висши училища се вляха прекалено много държавни субсидии, които уж безконтролно се разходват от университетската върхушка. Всъщност привидната липса на контрол бе начин да се контролират “непокорните” висши училища;
· Не се спазиха нито една от програмите на политическите сили, свързани с образование, същевременно бяха генерирани изключително некомпетентни стратегии за развитие, наблягащи на масовизация и приватизация. Промените в ЗВО допуснаха безконтролно увеличение на таксите, закриване на колежанското обучение;
· Всички законодателни промени, стратегии, оценяване на качеството на обучени, контакти с външни организации стават без явното участие на студентската общественост, а само чрез фиктивното и политизирано Национално представителство на студентските съвети, за дейността на което има множество негативни отзиви и сигнали;
· Младите учени социално и материално унижение, са принудени да напускат науката, осакатявайки по такъв начин приемствеността и възпроизводството на научни кадри. Стига се до ситуация, в която няма желаещи кандидати за докторанти и научни сътрудници. Това става чрез мълчаливо държавно одобрение на запазване на некомпетентен и застаряващ преподавателски състав в голяма част от висшите училища. С подобни темпове на развитие, застаряване и липса на възпроизводство, висшето образование ще се самозакрие в рамките на 5-6 години;
· Студентските лидери и студентските организации бяха вкарани в лошо функциониращи студентски съвети, които бяха принудени да се отдалечат от студентите и да се сраснат с академичното управление;
· Единствената връзка на повечето ректори със студентите бе официалния контакт със студентския председател, който по един или друг начин е принуден да защитава не студентските интереси, а да одобрява всяко академично или ректорско решение, като дава основание да наличие на една “фиктивна демократичност”;
· Студентските съвети чрез председателя си и определена върхушка, боравеща с бюджетните им средства защитават анти-студентски интереси, тъй като според ЗВО, бюджета на студентския съвет е не по-малко от 1% от приходите на висшето училище от такси за обучение. Тоест, колкото са по-високи таксите, толкова повече средства за разходване имат студентските съвети. Средства, които не се разходват прозрачно и са обект на неявни договорки между МОН, Ректорат и “студентските защитници”. Не случайно през последните години студентските организации одобряват покачването на таксите;
· Законово се регламентира Национално представителство на студентските съвети (НПСС), което е официален орган за одобрение на всички политически и социални решения, свързани със студентските такси, стипендии, преференции, общежития, учебна дейност. НПСС се оформи като един елитарен клуб на партийни членове и председатели на студентски съвети, сраствайки в едно държавните и академичните интереси. Властта, предоставена студентските “лидери” от тази организация, подкрепена с неконтролирани от никой бюджетни отчисления, права за разпореждане с общежития, стипендии и др. средства, доведоха до много корупционни практики и влияние за налагане на репресивни действия срещу наистина обществено отговорни млади хора. Показателен е факта, че в момента в НПСС членуват изцяло политически обвързани фигури в доста напреднала възраст и без студентски права. Въпреки това държавата отказва да признае други студентски организации, освен НПСС, като използва и манипулира тези “младежи” за налагане на всякакви решения свързани с наука и образование;
· Докторантите изкуствено бяха вкарани в състава на Студентския съвет, където мнозинството студенти няма понятие от техните права и интереси. От друга страна това даде възможност сред студентската върхушка да се задържат “политически докторанти”, назначавани не поради научни интереси и постижения, а за да контролират студентските органи за самоуправление и да налагат мнението на ръководството;
· На университетите бе дадена власт да управляват всяка една дейност на студентите – учебна, социална, социално-битова, превръщайки по този начин студента не в гражданин на България а в “поданик” на университета си. Общежитията бяха умишлено занемарени от некомпетентните университетски ръководства, които даже не са стъпвали в студентските градчета. Проявите на корупция в учебните, социалните и социално-битовите дейности се оставят неконтролирани от държавните органи отново под предлога за академична автономия. Всичко това смачка самочувствието и обществената зрялост на българския студент. С това държавната власт свърши своята работа по елиминиране на една от най-големите заплахи и прояви на гражданска позиция - студентското недоволство, студентската борбеност и студентската политическа зрялост. Българската държава просто унищожи студентското съсловие!